С четирима солисти разполагаха Софийската филхармония и диригентът Григор Паликаров за концерта си на 30 май, т.г – един лукс, който днес изглежда само този институт може да предложи. При това не какви да е солисти. Цигуларят Борис Белкин (1948) е световноизвестен солист, в чиято биография са вписани най-авторитетни концертни зали, най-големи оркестри и диригенти. Артист е на фирми като Decca и Denon и много успешен педагог (сред учениците му е и Жанин Янсен). Пианистът Симон Трпчески (1979) от години гостува на оркестри като Концертгебау, Лондонски симфоничен или Нюйоркската филхармония; кариерата му е направо стремглава, налага се със специфичната си клавирна натура и е интересен музикален събеседник за диригенти и солисти. Александър Сомов (виолончело) предпочита да ситуира изявите си повече в Европа; в момента е соло челист на филхармонията и преподавател в Академията на Страсбург. Освен концертен солист, той е и изявен камерен музикант. А цигуларят Александър Краповски в момента работи в театър “Лисеу” – Барселона и като гостуващ концертмайстор в редица испански и немски оркестри. Очаквах вечер на интересни идеи, вечер, изчистена от разни модни наноси – единствено Краповски не бях слушала, а останалите трима, всеки по различно време, са ми предлагали тъкмо идеи и съвременен смисъл на стила в интерпретациите си.
Тройният концерт на Бетовен събра клавирното трио Краповски, Сомов и Трпчески – доколкото разбрах, те свирят не за първи път заедно. Тази композиция може да бъде подвеждаща. И изследователите на Бетовен считат, че той я е написал, едва ли не между другото, за отмора след създаването на Ероика и преди Фиделио. Нещо като инструментално забавление между приятели. Но това може да бъде само един от начините да се възприема. Шеринг, Щаркер и Арау, например, в един отдавнашен запис ме грабнаха с неочаквания от мен драматизъм, който преобладаваше в тяхната интерпретация – най-вече във втората и третата част. Но клавирното трио, за което става дума в момента предпочете инструменталната забава, от която понякога гледаше да се изплъзне Сомов с приобщаващата лирична замисленост в гласа на виолончелото си, а най-ентусиазираният неин проводник бе Трпчески. Трудно се проследяваха различните музикални и извънмузикални “лудории”, които се случваха на сцената. Например по отношение на темпото – не исках да съм на мястото на Паликаров, защото и двете бързи части започваха в едно темпо, но след това настъпваше ускорение, инициирано най-вече от Трпчески, който определено беше настроен да играе. Изпълняваше партията си и особено в соловите си реплики към останалите от триото с хедонистично настървение; завършваше почти всеки фрагмент от личното си солово присъствие с ефектно за публиката оттласкване на ръцете, че и тялото от клавишите. Играеше като солист в триото, въпреки че партията му не е иницииращата в тази конфигурация. Знае се, че Бетовен я е писал своя ученик ерцхерцог Рудолф, за разлика от останалите, които са били предназначени за професионални солисти. Тази тенденция се запази и в третата част, изнесена отново скоростно, този път и от тримата и това темпо, на момент създаваше проблеми на цигуларя. Най-вече по отношение качеството на звука. Паликаров прояви гъвкавост в съпровода, а в конкретния случай това не бе лесно. Само втората част се подчини на смисъла, показа красотата на звучене в двата струнни инструмента, на която се подчини и пианото. Не съм убедена, че този подход разкри някакви нови страни на композицията. Колкото и да е предимно инструментално обоснована, в нейната драматургия също се откриват ресурсите на контраста, на лирическото, на двойственото излъчване на танца в третата част. Т.е. тя може да се развие като по-комплицирана, по-многозначна в смисъла си. Инструменталната забава на Бетовен също е свят на крайни състояния, на допълващи или противостоящи, на съграждащи или разрушаващи модели. На ритъм, който сам по себе си е способен да конструира нов смисъл. Скоростните рекорди не определят същността на подобен текст, палавите заигравания с ефекта от различните технически конфигурации в него отнемат много от възможностите му.
Втората част на концерта предложи съвсем различно музикантско присъствие. Дали защото Белкин е от поколение, което бе възпитано да се отнася към музиката някак религиозно, дали защото е рядък музикант и цигулар, но той даде възможност на залата да се включи в процеса на разкриване по различен начин – с Шотландската фантазия на Брух. Тази композиция на Брух не е така ефектна и грабваща веднага меломанското внимание като концерта му за цигулка. А и, струва ми се, е доста по-комплицирана – и инструментално, и като драматургия. Тя е великолепно съчетание между баладична първа част, специфичен танцов алгоритъм във втората, щедра емоция в третата, в която гласът на цигулката пее красива, сякаш, вдъхновена от Бърнс, изповед и батално обобщение в четвъртата. Вдъхновена реплика към загадъчната, мистериозна, изпълнена с легенди и драматизъм шотландска земя. Сложна, но и благодарна творба, когато се интерпретира от голям музикант, който не само владее и артикулира текста, но го излъчва като художник. Търси цветовете на своето въображение – тъмни и светли полутонове, приглушени и открити сегменти от мелоса, впечатляваща танцувалност, в която на слуха му бе дадено да чуе как стъпват танцьорите – акцент, отнемане, твърдо, леко, с ярко, красноречиво звукоизвличане. Забележително звукоизвличане! Още – Белкин привлече и диригента, и оркестъра в една не често срещана днес заедност в шотландското приключение на Брух. Паликаров откликваше адекватно и също бе потопен в атмосферата на творбата. Парадокс е, че именно това преживяване бе за малко прекъснато от случайно спиране. Но моето впечатление не може да се повлияе от подобен инцидент. Когато музиката ти се разказва от завладяващ радетел на смисъла няма как да се промени високата степен на усещането.
Продължавам да мисля (естествено старомодно спрямо днешния естетически вкус), че срещата между класическия музикант и неговата публика е ритуал на взаимност, на споделеност, който не трябва да обраства с излишни движения. Музиката и нейният прочит – това е обетованата земя за тях.